Аз съм Васил Левски. Роден съм на 6 юли 1837 година в китното градче Карлово, сгушено в полите на Стара планина. Там, сред аромата на рози и тежестта на чуждите окови, поех първата си глътка въздух.

Светът ме познава като Апостола на свободата, но преди да стана легенда, аз бях просто едно момче от Карлово, което не можеше да търпи неправдата.

Не съм расал в палат. Баща ми, Иван Кунчев, беше честен майстор бояджия – човек на труда, който обаче си отиде твърде рано и остави грижата за дома на моите плещи, когато бях още млад.

Майка ми, Гина, беше желязна жена. От нея наследих твърдостта на характера и непоколебимата вяра.

Не бях сам в къщи. Растяхме заедно с по-голямата ми сестра Яна и двамата ми по-малки братя – Христо и Петър.

Имахме и още една сестричка, Мария, която Бог прибра съвсем малка.

Съдбата на братята ми също не беше лека – и Христо, и Петър тръгнаха по моя път, защото в нашата кръв вода нямаше – само огън.

Мнозина се чудят защо ме наричат Дякона.

На 21 години станах монах под името Игнатий. Имах хубав глас, обичах да пея в църквата и службата ми се отдаваше.

Но в тишината на манастира разбрах една страшна истина – Бог не чува молитвите на робите, ако те сами не счупят веригите си.

Затова на Великден, 1864 година, сам отрязах дългите си монашески коси, свалих расото и казах: "Майко, мене ме призовава народният глас!".

А името Левски? То ми е спомен от легията на Раковски в Белград.

По време на военни упражнения прескочих един огромен ров, който никой друг не смееше. Другарите извикаха възхитено: "Това беше лъвски скок!".

Така Васил Иванов Кунчев остана в историята, а Левски пое към бъдещето.

Моят най-голям подвиг не беше с пушка в ръка. Аз разбрах, че свободата не може да ни се подари отвън, нито да се донесе от чети, които слизат от планината и после бягат.

Трябваше народът сам да се вдигне.

Затова създадох Вътрешната революционна организация.

Превърнах цяла България в паяжина от тайни комитети. Обикалях села и паланки, преоблечен ту като просяк, ту като въглищар, ту като богат търговец.

Никой не можеше да ме хване, защото аз бях всеки един от вас.

„Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони... и за турчина, и за евреина и пр., за всичките еднакво ще е.“

Вие знаете за револвера и камата, но малцина знаят, че най-силното ми оръжие беше тефтерчето.

Аз бях счетоводителят на бунта. Не пиех, не пушех и не похарчих нито грош за себе си.

Вписвах всяка стотинка, дадена от народа. Веднъж записах дори: "За маслини – 10 пари", защото бях гладен, но парите бяха народни и трябваше да се отчетат.

Исках да ви покажа, че който иска да води народа, трябва да е чист пред него като сълза.

Пътят ми свърши на бесилото край София, след предателство по пътя към Къкрина.

Но не плачете за мен. Аз знаех, че моят гроб ще е България.

Ако бях живял сто години като тих и покорен роб, никой нямаше да ме помни. Избрах да умра млад, за да живее надеждата.

И помнете – дела трябват, а не думи!